"На нещо дойде ли му времето, никой и нищо не може да го спре" Слава Севрюкова

Слава Севрюкова е родена на 5 декември 1902 година в Нова Загора, тогава Княжество България.
Дядо й Руси по майчина линия е виден новозагорски комита. Буйна и горда натура, безмилостно точен стрелец на всеки мернал се пред погледа му турчин по време на Руско-турската освободителна война. Присъединява се към опълченския отряд на генерал Столетов.
Съпругата на Руси и баба на Слава е кротка и тиха билкарка, която помага на хората, лее куршум, бае против уроки.
От тази странна комбинация се ражда майката на Слава – Мария, която наследява дарбата на майка си, но може и да предсказва. Дарбата наследяват и децата на Мария – Слава и тримата й братя.
Семейството е многобройно и оцелява в нищета, а мълвата за уникалните ясновидски способности на Слава се носи из цялото градче. Близките й са притеснени да не бъде набедена за магьосница и още непълнолетна я омъжват за за Степан Севрюков – украински белогвардейски емигрант. Слава е само на 16 години и по това време се грижи безвъзмездно за ранените в лазарета, в близост до дома й, където среща Степан – тежко ранен в крака. Добавят 2-3 години в документите, като правят дъщеря си пълнолетна и вдигат сватбата.
Типични младоженци в края на 18 и началото на 19 век
Типични младоженци в края на 18 и началото на 19 век
„Влязохме в църква. Аз съм като главичка на топлий­ка. Не се виждам в тълпата. Гостите пийнали, щуреят: 
- Булката! Де е булката? 
Ония, които ми носеха воала, ме смятаха за дете, любопитно момиченце, зазяпано в сватбата на буйния украинец.
…
Мъжът ми, пиян, се кандилка. Попът – също. Пеят развеселени: Степан – на руски, попът – на български. Уговорили се тайно двамата да ми наддадат две-три години. Но, порядъчно почерпени, нечестивците приба­вили… двайсет. С толкова Степан бе по-възрастен от мене. Узнах за измамата едва, когато мъжът ми почина. Какво се оказа – сега да съм столетница! 
…
Но чак пък толкоз да се престараят… Жесток и жалък мъжки свят. Така започва семейният живот. Далеч от патриархал­ната идилия. Беднотия до шия.“
След сватбата си се преселват в град Шипка, в близост до Шипченския манастир, където наскоро са се венчали. Съпругът й Степан е ненадминат кулинар и се устройва като главен готвач на белогвардейските емигранти – повечето руски офицери аристократи. Слава помага на мнозина със светлата си дарба и е обгърната с внимание от всички. Но в същия момент, трескаво пази пророческите си способности и дейности в дома си, от Степан. Тя знае, че съпругът й няма да ги приеме.
Но той узнава и вгорчава живота й. Степан е груб и много ревнив, страхува се да не загуби двадесет години по-младата си и красива съпруга, която всички обожават. Започват да се местят из цялата страна. Заселват се в Княжево и Слава постъпва на работа в Тъкачната фабрика в София, но често боледува и претърпява седем операции. Страда от воден пливрит, черният й дроб трудно се възстановява, а перитонитът я оставя без деца.
После успяват да построят малка къщичка в района на днешния квартал „Овча купел”. Слава я поддържа идеално чиста, плете, бродира, пише стихове и приютява три котки и сухоземна костенурка в опит да запълни празнотата в дома си.
Докато един ден Степан не се прибира с малко тригодишно момиченце, на име Иванка. Измолил детето на чашка в кръчмата от беден вдовец с четири невръстни и гладни дечица. Слава прелива от щастие, не мигва цяла нощ и шие дрешки за клетото момиченце.
С годините проблемите със съпруга й се засилват – постоянно пиян, ругаещ, изискващ, обсебен от жестока ревност. Често молена от приятели да се разведе и прекрати мъките си, тя отговаря:
„Понастоящем чистя кармична обремененост със съпруга си. Причината е в последното ми прераждане в Петербург… Виждам предходното си съществувание като руска благородничка. Живея в Санкт Петербург през ХVIII-ХIХ век. Имам три деца. Не ги дарявам с нужната обич. За тях се грижат гувернантки.
В онова въплъщение за пореден път нося божествена дарба – да прониквам в съдбите на хората, да предсказвам бъдещето. Известна съм и търсена в дворцовите среди. Нося се изискано по последна мода. Свободно говоря френски.
Богат петербургски дом. Пред него с почит спират горди велможи с позлатени карети. В житейските плетеници желаят да узнаят предстоящата си съдба аристократи от знатни родове. Предричанията ми са точни.
В оня живот не съм лишена от недостатъци. Без грижи за децата, в ненатоварващото битие на руска графиня позволявам си да парадирам с ясновидски качества.
В сетните мигове на отлитащия вече живот вниквам в слабостите си. Искрено се покайвам за тях…”
В живота й на млада дворянка, в нея бил лудо влюбен младият й кочияш, който невинаги успявал да увладее чувствата си и често я отрупвал с любовни излияния. Осъзнавайки невъзможната любов, той я молил поне да целуне връхчетата на пантофите й. Предвид непреодолимите съсловни различия, гордата графиня грубо се надсмивала над тази любов, а когато искала да вразуми нахалния си кочияш, тя публично размахвала камшик над главата му. Пренебрежението на господарката на сърцето му, давела в алкохол красивия кочияш, съвсем по руски… Но й прощавал. Винаги. Продължавал да я обича и… да пие.
„В този младеж някога била въплътена душата на Степан Севрюков. Спонтанен, буен, невъздържан, както сега, с неустоима слабост към алкохола…“
Този живот, като Слава Севрюкова, бил напълно различен. В отвъдното тя е помолила за тежки изпитания, за да изкупи кармата си от предишния и да получи тласък в духовното си развитие. Като носител на голяма божествена дарба, в предишното си превъплащение тя е била богата, надменна, обсебена от собствената си слава, не достатъчно смирена, не достатъчно любяща. В този си живот на Слава Севрюкова тя е родена в бедно семейство, скромна, смирена и любяща, но по законите за изчистване на кармата, не е била дарена с деца, заради това, че не е била добра майка в предишния си живот.
Въпреки че прекомерно ревнивия и невъздържан съпруг на Слава, тя не го напуска и се грижи с любов за него чак до смъртта му. Така изкупува надменното си отношение към любящия кочияш в миналото си прераждане, прероден в сегашния й съпруг Степан. Възгордялата се петербурска графиня се превръща в съпруга-слугиня…
„На вас може да е простено, на мене – не. Дадено ми е да съзра невидими за хората движещи сили по житейските завои. Затова ще се мобилизирам. Ще издържа. За да се разкъса и последната кармична връзка с тази душа. Да не се повтаря това никога, ама никога вече…“
Слава устоява и остава докрай до съпруга си. Денонощно се грижи за него и прави всичко възможно да облекчи страданията му на болничното легло преди да си отиде. В кратък миг на умопомрачение Степан я прогонва и… издъхва…
„На финала на живота си получилих осенение от Духовния си учител: Чадо мое, ти разчисти с търпение измъчващата те тегоба. Никога вече няма да срещнеш в плът този дух. Това съществувание те пречисти и обогати.“
Ясновидските занимания са опасни през целия живот на Слава – преди 9-ти септември от църквата, а след 9-ти – от властта. Църквата е безпощадна към пророците, дори отлъчва и анатемосва Учителя Петър Дънов. Слава е под постоянна опасност. Промените през 44-та година носят нови опасности за ясновидката – сломена от повсеместното безверие, тя временно губи способностите си. След период на смиреност и титанич­ни усилия, Слава възстановява Божествените си способности с още по-голяма сила.
Времената се сменят, мълвата за Слава, жената с психотронно зрение, расте. Прииждат хора от всички страни. Не иска пари от никого. Въпреки издевателствата на съпруга й върху нея, тя говори с разбиране и нежност за него.
„Откажем ли да приемем злото, с трезва оценка за необходимостта от него, ще се затворим и за доброто. Няма случайни хора, премеждия, тегли­ла. Споходилото ни е заслужено някъде, някога. Не от другиго, от нас.“
Навестяват я много известни личности от България и чужбина: Иван Михайлов – мнистърът на отбраната, армейски ге­нерал; Соня Бакиш – съпруга на тогавашния министър-председател Стан­ко Тодоров; Людмила Живкова; професор Рейдак – президент на Международната асоциация по психотроника; елитни руски учени – академиците С. П. Кордюмов, Владимир Авински, Валентин Фоменко; професор Андрей Блюховецки; руски научни работници от съветски сек­ретни обекти и от „космическото градче“ край Москва; писателят Александър Горбовски; руският академик Ва­лентин Фоменко; професор Георги Лозанов – шеф на Института по сугестология и изследо­вател на Ванга; професор Марин Маринов – предсе­дател на Българското астронавтическо дружество; доцент Лили Дражева, доцент Елена Владова и много други наши и чужди светила.
Отново настъпват различни дни – готви се предврат над първия – Тодор Живков. Превратът е успешен. Домът на Слава е отчужден – местят я в апартамент. Демокрацията променя научните и културни парадиг­ми – все повече интелектуалци посещават Слава. Историци търсят потвърждение за техни концепции; сценаристи се съветват за детайли на различните епохи; взимат се интервюта и се правят документални филми за нея.
През Февруари 1962 г, на 60 години, се запознава с физика Иво Лозенски, тогава 28-годишен асистент в минно-геоложкия инс­титут в София. Той е изумен от способностите й да сканира и вижда триизмерно невидимото за човешкото око; свободно да се пренася в минало, настояще, бъ­деще; да контактува с починали. Той остава до нея цял живот, а Слава го приема като син.
„Мога да работя с всеки инженер и учен, но избрах Иво. Абсолютно честен е в отго­ворната изследователска дейност. С Иво работя с настроение и желание. При моите изследователски търсения е необходим искрен, търпелив и издръжлив човек. Онова, което виждам по психотронен път и му го доверявам, да ми вярва. Да го приеме с цялата си душа.“

„Над двадесет и пет години го проверявам. Не ме е измамил. Можеше да се поблазни от бързи леки успехи. Не го направи. Издържа! Мъжествените уче­ни постигат резултати. Остана. Търпението му ще бъде оценено.“

Всичко тръгва от прелюбопитните разговори между учения и Слава Севрюкова, водени в продължение на цели 30 години.

В преклонната си възраст Слава не е сама. Освен Иво Лозенски, привлечени от интереса си към духовността, около нея се събират още отбрани хора на различна възраст и професия: Лушка Златарева, Красимира Шопова, Лили Дражева, Мария Кертикова, Мария (Мичона), Елена Владова и други. Последователи и ученици, но Севрюкова не се изживява като „гуру” – само предава знания и помага. Нарича групата си „леха”, в която хвърля семената на бъдещето.

Последните години от живота й протичат в апарта­мент в столичния квартал „Овча купел 2″. Съжителства с Иво Лозенски, който се грижи за нея, домакинства, пазарува. Племенницата й често ги посещава и помага в домакинството. Потокът от нуждаещи се от нея не стихва. Тя не връща никого, но ги приема винаги седнала – по това време Слава е с почти парализирани колене и се придвижва с бастунчета.

През 1990 година е поканена на Първия конгрес по психотроника в Двореца на културата в София. Пристига сама, придвижва се болезнено бавно, с два бастуна. Доайенът на българските феномени е посрещнат със ставане на крака и бурни аплодисменти.

Това се оказва едно от последните неща, които прави – скоро след това, в дома си, Слава Севрюкова си отива от нашия свят. Денят е 10 април 1991 година – третият ден на Великден…