Ния не планираше да идва на това място. Знаеше за тази къща от разговорите между майка си и баща си, но не проявяваше интерес към това за какво точно си говорят. Имаше спомен, че е идвала тук като малко дете, но освен спомена за самата къща издигнала се гордо на върха на хълма, друго нищо не беше останало в паметта и. 
Само преди месец родителите и загинаха при една нелепа катастрофа на магистрала Хемус. Внезапно, неочаквано, като всички подобни инциденти. Когато и предадоха личните им вещи, Ния намери бележка в чантата на майка си. 
„Ния иди в къщата на село. Не губи време, ще те чакаме там!“
В първия момент Ния не обърна внимание на бележката и предположи, че майка и е забравила да я остави преди да тръгнат на път. Но след това почти във всяка една вечер след инцидента тя виждаше майка си насън. Не помнеше нищо друго освен, това, че тя идваше там в сънищата и. 
Накрая реши все пак да отиде. Беше си взела дълъг отпуск и можеше да отседне там, още повече, че беше средата на май и лятото тъкмо започваше обещавайки да бъде един доста горещ сезон. 
Влизайки в селото веднага я впечатлиха накацалите по четирите хълма стари къщи, които видимо личаха, че са добре поддържани. Не срещна затруднение да намери тяхната къща. В спомените и много добре се беше запаметило мястото, където тя се намираше. 
Подкара бавно колата нагоре и внимателно оглеждаше откъде минава, защото тук нямаше асфалтови улици, а само калдъръм. 
Спря пред къщата, излезе без да си взема багажа от колата и тогава се сети, че нямаше ключ. 
В този момент от съседната къща излезе една възрастна жена: 
- Ти шъ да си Ния, нали? – попита жената с една естествена топла
усмивка. 
- Да, аз съм – отговори Ния и лицето и показваше учудване, защото 
тази жена изглеждаше сякаш я е чакала да дойде. 
- Тук никой не заключва къщата си, влизай направо. Ако няма нищо за 
ядене, чукни на моята врата, няма да те оставя гладна. 
 Ния кимна благодарствено и се запъти към къщата. Тя изглеждаше сякаш някой тъкмо е излязъл от нея за малко. Спретната цветна градинка отпред, дървена пейка направена от два стари дънера и една дървена дъска отгоре. Всичко изглеждаше толкова старо и в същото време толкова добре поддържано. Нямаше идея, че родителите и идваха толкова често тук. А, може би някой се грижеше за това място през времето, когато те бяха в града? 
 Ния влезе в коридора, събу си маратонките и влезе да разгледа къщата, да се запознае с това непознато за нея място. 
 От коридора се виждаха вратите на четири стаи на първия етаж, които бяха широко отворени. В дъното се виждаше стълба, която явно отвеждаше на втория етаж. Първата стая в дясно беше кухнята. Малка, но в нея бяха инсталирани всички удобства за една съвременна домакиня, дори имаше миялна машина, която едва ли беше нужна на родителите и. Най-интересното е, че имаше голяма чугунена печка за отопление, която Ния вероятно скоро щеше да използва. По-късно видя и радиаторите по стените на стаите и разбра, че това е така нареченото парно на дърва. 
 От ляво беше нещо като трапезария, но и всекидневна. Имаше маса за хранене със шест стола, шкаф, където видя че има доста посуда, чаши за всякакъв повод и други дребни неща. Над него имаше малък телевизор. 
 В стаята зад кухнята беше банята с тоалетна от едната страна, както и инсталираните пералня и сушилня от другата.  
 Стаята вляво явно беше кабинета на родителите и с библиотечните шкафове по стените изпълнени с най-различни книги, масивно дървено бюро, на което незнайно защо светеше нощна лампа. „Забравили са я“ – помисли си Ния. В тази стая имаше много красиво и стилно кресло, в което Ния седна веднага и реши, че това ще е любимото и място през деня. 
 След огледа на първия етаж се заизкачва по стълбите нагоре за да види какво има и там. 
 Всички стаи имаха табели с дърворезба. „Мария“ – това беше майка и, „Симеон“ – беше баща и, „Ния“ беше самата тя, „Мия“… Тук Ния се зачуди, коя е Мия? Опита се да надникне в тази стая, но тя беше заключена. 
„А, жената дето ме посрещна, каза, че тук никой не се заключва“ – помисли си усмихвайки се Ния. 
 Влезе в нейната стая и ахна от учудване. Тя беше копие на нейната стая в града. Шока беше наистина голям. Дори книгите, компютъра и всичко останало бяха същите, сякаш някой току-що ги беше пренесъл. 
 Ния се почувства малко уплашено от тези открития и преживявания. Но тъй като пътя беше дълъг сега беше по-важно да хапне нещо и да си почине. 
 Отвори хладилника в кухнята и там имаше всичко, което беше необходимо на едно семейство като храна за една седмица. Реши да си направи един обикновен сандвич и след това да мисли какво да прави по нататък. 
 Седна на вече любимият фотьойл и постепенно се унесе. Някъде в далечината се чу женски глас „Ния, Ния“. 
Ния подскочи в креслото, сърцето ѝ биеше в гърлото като птица в клетка. Огледа се трескаво, но стаята беше празна. Единствено меката светлина на нощната лампа върху бюрото хвърляше дълги, танцуващи сенки по стените.
Гласът беше толкова ясен, толкова познат, че тя неволно протегна ръка към пространството пред себе си. „Мамо?“ – прошепна тя, но отговорът беше само пукотът на дървата в старата печка в кухнята, който се разнасяше като ехо из къщата.
Ния се изправи, разтърсвайки глава. „Май съм се преуморила и въображението ми разиграва сцени заради стреса,“ опита се да се успокои тя. Но любопитството, примесено с растящ страх, я теглеше към горния етаж. Онова име – „Мия“ – висеше в ума ѝ като нерешена задача.
Тя се качи по дървената стълба, която при всяка нейна стъпка изскърцваше по специфичен, ритмичен начин. Когато стигна пред заключената врата, тя спря. В коридора беше тихо, но въздухът тук изглеждаше по-гъст, сякаш натежал от неизказани думи, от не разказани истории.
Ния протегна ръка и докосна дърворезбата на табелката. Дървото беше топло, почти вибриращо. В този момент тя забеляза нещо, което пропусна по-рано – под табелката „Мия“, на самия праг на вратата, лежеше малък, сребрист ключ с форма на езиче от огън.
С ръка, която леко трепереше, тя взе ключа. Той беше студен като лед. Ния го постави в ключалката. Превърна се с леко, уверено щракване, сякаш вратата сама искаше да се отвори.
Стаята не беше заключена от страх да не се открадне нещо. Тя беше… копие на стаята на Ния. 
Тук обаче компютъра беше включен, а на екрана му тя видя самата себе си, но в дрехи, които никога не бе имала. Тя, Ния на екрана беше облечена в дрехи или от някакво далечно минало или от някакво неизвестно бъдеще… Дрехата или по-скоро роклята, която тя виждаше, не беше направена от плат, а от странни мъниста, които обаче не излъчваха светлина, а по-скоро топлина. Ако не познаваше своето семейство, щеше да си помисли, че има близначка. Но едва това ли беше отговора на загадката…
Изведнъж, прозорецът на стаята се отвори от вятъра, развявайки дантелените перденца като бели криле, и Ния видя как в градината долу, до онази пейка от дънери, стоеше жена. Беше жената от съседната къща, но сега тя не се усмихваше. Тя гледаше нагоре, право към Ния, и държеше в ръцете си нещо, което тя трудно можеше да види в тъмнината. Може да закупите цялата книга тук: https://nadiaastroshop.etsy.com/listing/4528802845